Актуалности

Най-важно е да си щастлив. Разговор с Ромуалд Коперски.

11.06.2008 10:24:00

Разговор с Ромуалд Коперски, организатор и ръководител на Експедицията на Века.
Това не е първото Ви приключение, но със сигурност е изключително. Как се чувства човек, постигнал нещо, което до този момент никой не е постигал? - Ако някой обича Сибир така, както аз го обичам, мисли само за това, кога и как ще се върне там. Когато достигнахме до 175 градуса географска дължина си дадохме сметка, че сме стигнали по-далеч от всички досегашни експедиции – експедиции с големи бюджети, много автомобили и дори хеликоптери. Възнамерявахме да стигнем дотам и да се върнем. Успяхме, но отново се оказа, че успехът на една такава експедиция се крие не само в парите или екипировката. Най-важно бе това, че имахме невероятен късмет. Успяхме да се измъкнем от различни опасни ситуации. Експедицията на века уцели зимата на века. Там, където достигнахме, термометрите показваха до минус 63 градуса по Целзий. Два месеца и половина почти не гасихме двигателя на колата. При такива температури каквато и да е дейност се извършва много трудно. А тези градуси ги чувствам досега... Смея да твърдя, че никой няма да успее да повтори нашето постижение. Поне не докато аз съм жив. Не успяхте обаче да достигнете до самия Берингов Проток. Защо?- Можехме да минем още 200 км и да стигнем до протока, но тогава не бихме успели се върнем, защото вече започваха да се топят ледовете върху реките, които представляваха нашите сибирски пътища.Колко километра минавахте за едно денонощие? - Това зависеше от условията. Карахме през вихрушки и снежни бури, буквално копаейки дълбокия сняг. Веднъж ни трябваха пет часа, за да минем 15 метра. При друг случай, при температура минус 50 градуса и снежни виелици, за една седмица минахме едва 270 километра. Как ви приеха жителите на Сибир?- Когато се връщахме ни гледаха с голямо уважение. Никой не разбира по-добре от тях какво успяхме да постигнем. Освен това бяха много приятелски настроени, както винаги. Това са истински свръх-хора. Живеят при невероятно трудни условия, но тяхната добронамереност и позитивно отношение към ближния са невероятни. Готови са на всичко, за да помогнат на човек. Никога не отказват подслон и храна, дори ако трябва да отделят от последния си залък. Знаят, че без помощта, която си оказват взаимно, не биха преживели. „Трябва да помога на ближния, защото той утре ще помогне на мен” – това е главното правило там. Сибир ни учи да сме покорни и да вярваме в хората около нас. Там никой не мисли по полския начин, че ако на някой му е добре, трябва да му навредим, защото „от къде на къде пък на него ще му е по-добре от мен”.Значи има какво да научим от жителите на Сибир...- Определено. Без тях нямаше да успеем. Внимателно слушахме техните съвети, приготвяйки колата преди да тръгнем към най-студените райони. От тях се учихме дори как да минаваме през дълбоките снежни преспи. Не се държахме като надути глупаци, които имат долари, пристигат от Европа, всичко знаят и всичко могат. Покорно слушахме всички съвети и указания.Поляците не са в състояние дори да си представят такива ниски температури. Как се справяхте при тези екстремални условия?- Най-важното беше, че парното в колата не се развали. Честно казано, автомобилът ни се справи много добре, като изключим повредата на съединителя и няколкото дребни повреди. За това пък по време на най-големия студ всяко излизане от автомобила беше истинско пътешествие – дори преминаването от кабината към жилищната част. По време на едно такова преминаване обувките ми се разпаднаха. Монтираният на колата термометър се пръсна по-рано. Беше купен в Полша и скалата му бе само до минус 50 градуса.А как се справяхте с такива банални неща, като личната хигиена например?- Ами да, в колата нямахме тоалетна. Тъй наречените нужди реализирахме навън, светкавично и то само в краен случай. А от миенето трябваше да се откажем. Нали нямахме душ в колата. Държа да отбележа обаче, че не бяхме трима вмирисани мъжаги, защото – това е интересно – чак когато се връщахме към Европа и ставаше все по-топло, започнах да чувствам, че до мен някой седи. Тогава ни спасяваше миенето в реките.Случиха ли ви се някакви невероятни приключения? Не ви ли нападаха сибирски мечки?- Животните не нападат първи. А невероятни приключения имаше много. Най-инетерсните от тях ще опиша в своята книга. Веднъж например попаднахме под обстрела на група ловци, но както се вижда успяхме да се отървем. Веднъж спасихме живота на баща и син, чийто автомобил се беше развалил всред преспите. Ако не бяхме се натъкнали на тях ги чакаше сигурна смърт. Загряхме ги с алкохол, а после им ампутирахме замръзналите пръсти. Това не беше трагично, най-важното беше това, че оцеляха. Когато е следващата експедиция?- Засега трябва да си починем, но е сигурно, че почивката няма да трае дълго. Тъгата за Сибир бързо ще се върне.Благодаря за разговора.
С Ромуалд Коперски разговаря Ивона Марчиняк.